Главна страница :: Предишна статия :: Следваща статия

Есенен риболов по река Тунджа

oт Валентин Васев

Ако трябва с една дума да характеризирам мухарския риболов, тя ще е изкуство. Също толкова древно и интересно като японските бойни изкуства. Макар и да нямат много общо помежду си и двете учат на уважение към природата и към противника, и не само. Някак си не е етично накрая да го изядеш, пък било и то някоя дребна уклейка. И слава Богу, че приликите не са много, как ли иначе щеше да се казва мухарския риболов - вероятно “Мушидо” - пътят на мухата, само че на японски.

Мухарския риболов не значи само да уловиш дадена риба, няма лошо в това естествено. Той обединява доста повече неща, като например интерес към природата и особено към тази „живееща” в реките и езерата, удоволствието да вържеш муха и след това да я изпробваш, майсторстовото да я поднесеш като на сребърен поднос на рибите, че да не могат да и откажат... и още много, много други неща , който моят все още малък и неузрял мозък не може да побере и разтълкува.

Но има и още едно нещо, на което учат и двете изкуства и то е търпението. И ние като примерни ученици, каквито не бяхме в училище, не бързахме този ден. А той беше леко мрачен, безветрен, но въпреки това хладен. На реката, нейде край с.Зимница, пристигнахме към десет сутринта, а тя ни посрещна начумерена, леко брадясала с дълги бели кичури сутринна мълга и явно беше пропуснала и сутрешния душ, защото беше леко замътена. За тези места от реката, бях писал и по-рано, в продължене на 600м е плитка, и спокойна, като има само 1-2 бързея.

И така всеки си хареса място и се отправи към него. Вързах една оса на 14-ка кука и преди да заметна се загледах, с надеждата в тази мътна да видя поне един кефал. И изведнъж с периферното си зрение забелязах, че нещо се белна на дъното близо до отсрещните дървета. Помислих че е мряна, които тук бяха наистина в добро количество и размери. Ама не съм претенциозен, каквото кълве добре е дошло. Постарах се осичката да падне шумно педя над местото и секунда след това малка експлозийка изникна под нея. И приятна тежест се усети веднага на края на шнура. Не, значи приятна - да, но не и тежест. По-скоро, като закачено листо от топола, което от време на време потреперваше от сутрешния студ. И ето след малко държах първата си риба за есента - уклей с размерите на черноморски сафрид, вероятно страдащ от прогресивен гигантизъм. Да, риба, ама цаца и не беше таз рибата, която я видях. Пак замтенах там и … не ми било черна мряна, най-ми било тлъст кефалец. След малко го държах в ръце, а той гледаше лошо и сърдито отваряше уста. Така става като получаваш закуска в леглото. Порадвах му се и го пуснах да си довърши сутрешната дрямка.

После погледнах нагоре към моя другар, който тъкмо се приближаваше на „четири крака” към реката. В тази мъгла човек лесно можеше да го обърка с някой горкси мечок и на размери го докарваше, и от към облекло-тъмни дрехи, скрито лице от брада, очила и шапка. Но явно имаше и роднинска връзка с гризлитата от Уелоустоун, ловящи сьомга по тамошните реки, защото още с първия кастинг засече поредния кефал. Доволен ми го показа и пусна обратно.

И за да не ви отегчавам допълнително, ще кажа само, че се поразходихме още малко, хаванахме по деветина кефала, всиките на оса. И въпреки че вече се бяха образували големи ята от кефали, доста други риби си шареха свободно по всички места, даже и по възможно най-плитките. Останах като гръмнат, кoгато от вода до глезените излизаха 2-3 кефала, ей така от нищото, а риба уж не се виждаше. “Брех”, викам си, “...рано ми е още за очила”. И тъй, след като се отегчихме и ние решихме да сменим мястото.

Отново беше река Тунджа, но при с.Ягода. А самата тя приказка-чиста като планински ручей и също толкова студена, а кефалите в нея капризни като пастърви по време на лятно маловодие; с равномерно чакълесто дъно и множество завой. Вързахме отново по една вездесъща оса и се отправихме към кефалите, които чакаха в колона по един реда си. Интересното в случая беше, че кефалите „взимаха” осичката смело във бързейте и набраздената вода, а при тихите и се назландисваха, щателно я оглеждаха и си водеха бележки. Тогава сменихме мухите - аз наблегнах на бялата гама, защото по реката се люпеха много бели майски мушета, а моя другар сложи клинкхамър. Моята имитация беше на бял спинер #18, показан неотдавна във форума от Стоян Филипов. Спинерчето обаче превличаше твърде много уклейки. И след поредния четвърти уклей я смених с бял мохикан на 18-ка. Тялото му беше по-дълго, а и самата муха като цяло беше по-голяма и поне отчасти престанаха. Поведението на кефлите спрямо сухите мухи корено се промени. Някак си по-джентлменски, пллавно се отправяха към тях и леко с върха на устните ги засмукваха. Докато при осите се втурваха като куршуми, а някои даже скачаха върху нея. И така, „прескачайки се” един другиму, вървяхме нагоре покрай реката. Аз лично разлика в ефективноста на двете мухи не намерих. Но в по-бурната вода пъстървовите мухи някак си оставаха незаблязани от рибите.

Е, така е, доката не го удариш кефала по главата не взима. Ей така, за пробата смених няколко мухи още- “Comparadun”, “Caddis”. Общо взето кадето имаше клен, взимаше без много да подбира. Всичките бяха около 22-те сантиметра, но за сметка на това много. И явно поради обилния кислород във водата по това време се бореха като шампиони. Имаше и мерни, такива над 30, но се брояха на пръсти, като се броят и тези на краката обаче.

Няколко от рибите както тук така и от Зимница ги проверих с какво са се хранили, с помощта на изработена от мен дървена лъжица, на англисйки “spoon”. Стомасите на всички бяха пълни с зеленикаво-кафеникава утайка, приличаща на наносите по реката.. Вероятно някакъв вид водорасли. Нямаше и следа от насекоми или други водни животинки.

На едно място с отсечен бряг, порядъчно обрасъл с дървета се бяха събрали поне 40 кефала. Сигурно и повече, ама нямах елка наблизо да ги сметна. Какви ли не мухи не пробвахме-не искат, и не поглеждат даже към тях. Слезнах по близко до водата и се прикрих в едни магарешки бодил, като най-близък до моята същност. Изчаках ги да се поуспокоят, а през това време вързах #12 фазанова нимфа, изработена почти по оригиналната рецепта на Франк Сойер. При първото замятане отново се хвана добрия, стар укей. И при следващите замятания пак, като придърпваха направо целия лидер. ”Нахални малки лакомници”, помислих си аз. Не оставяха нимфата да стигне до кефалите. Затова я смених с #10 номер, заешка и рошава. В бистрата и малка вода ясно виждах как кленовете я следваха при всяко нейно преминаване, но така и не се престрашиха. Казах си:”Край! За последно сменям вече.” Вързах нимфа на майска муха, направена от аудиолента, кажи речи полу-реалистична. Този път не я виждах, а наблюдавах рибите, малко ала Оливър Едуардс. При едно от преминаванията един кефал се спусна от отсрещните плитчини, отвори уста и се завъртя рязко. После аз закасях рязко ..... , и най-после поне един кефал се излъга. Другите не се бяха изплашили все още и им „метнах” пак нимфата. Лидера мина над 5-6, а след малко един от тях леко се надигна и пак се прибра. Не ми се видя като „взимане”, но засякох.

Кефалът подскочи като ужилен и започна да шари из водата, с което наплаши останалите. Като се поумори слезнах във водата да му направя някоя снимка и го освободих по живо, по здраво. Това беше и последната ми риба за днес. Сгънах въдицата, а след малко дойде и Т-то, с което приключи и самия излета. Един наистина чудесен излет.

Като заключение ще кажа че най-резултатна беше осата, явно заради слабоста им към жълтото, на малки номера куки-14 и 16 с късо рамо. След това бих поставил Клинкхамъра, който и лятото се оказа много уловист, но след така любимия ми торен бръмбар.

Поздрави сърдечни и излети успешни!

Снимки: Валентин Васев

Главна страница :: Предишна статия :: Следваща статия

www.akulata.com има за цел популяризирането на мухарския риболов в България.
© 2004-2009 Радослав Кискинов. Всички права запазени.