Главна страница :: Предишна статия :: Следваща статия

За кефал на Огняново

oт Акулата

Привет на всички, ловящи с мушички,

Следващите редове ще бъдат посветени на един излет на яз. Огняново, който напрваих броени дни преди влизане в сила на заповедта за забрана на пролетно-лятно размножаващи се риби.

От няколко години насам всяка пролет правя по един или два излета на водоема. Натрупаният опит до момента ми подсказваше, че трябва да потърся рибите в плитчините, където водата се загрява по-бързо и температурата и е с няколко градуса по-висока отколкото в останалата част от гьола. Рибите обичат такива места и тъкмо там се появяват най-напред.

Времето беше великолепно – абсолютно безветрие, слънчево и с високи температури още от сутринта. Когато пристигнахме на гьола, забелязахме много малко хора, които бяха избрали местата близо до стената, до които достъпът с кола е най-лесен. Този ден бях в компанията на Веско, мой приятел, спинингист, който щеше да опита риболова на уклей и кефал с булдо. Бързо след като сглобих такъма си, се ориентирах към любимите ми плитчини в заливите в дясно от стената, където, още с приближаването на брега, установих наличието на хранещи се на повърхността риби. Повечето бяха уклейки, които целуваха повърхността на водата, оставяйки малки кръгове след себе си. Кефалите бяха се настанили до сами брега и необезпокоявани от никой се радваха на силното пролетно слънце. Какво по-хубаво време от това, да си вземат слънчева баня. Всяко тяхно движение издаваше присъствието им. Водата се набръчкваше от вълничките, които правеха, плувайки под самата водна повърхност.

Приближих брега много бавно, снишен, като хищник, който дебне плячката си. За да не ги подплаша, започнах да подавам шнура още от сушата. Бях заложил на мокра муха, която беше някакъв мокър вариант на Griffith’s Gnut. Тялото го бях направил от навити паунови фибри и рибнато с черно перце за хекъл. Тактиката, която бях избрал, беше следната – замятах мухата и след като падне, изчаквах две три секунди, за да потъне. След това започвах да я придърпвам много, много бавно, стараейки се шнура да стои постоянно опънат. По този начин мухата се движеше бавно под водата и провокираше намиращите се на близо риби. Атаките им към мухата бяха доста отчетливи - с добре забележима вълна към нея. Ударите на рибите бяха не много силни, но доловими - усещаш в ръката си как върха на пръчката потреперва...

Кефалите взимаха мухата доста уверено, по всичко личеше, че зимата бяха доста изгладнели и голямата хапка, която им предлагах, им се нравеше. След засечката подскачаха на високо, с грациозен скок, като делфин, който изпълнява зрелищен номер. Изпляскването подплашваше останалите и трябваше да сменявам посоките на замятане, за да не ги прогоня бързо от мястото. Замятах наляво - хващах риба, след това надясно и така, докато всички риби в обсега пред мен се издърпаха малко по-навътре във водоема.

След около час риболов вече бяха хванал десетина риби с размери около педя. Всичките бяха с много добре закръглени форми и провиснали кореми. Дърпаха се много пъргаво и удоволствието от сгъването на мухарския прът беше много голямо. Това ми беше първия риболовен излет с мухарката тази година и реших да му се насладя максимално.

Утринната гладкост на повърхността на езерото, започна да се променя. Излезе лек, едва доловим ветрец, който започна да къдри водата и създаде лека вълна, която започна от брега и се движеше към средата на водоема. Тя отнесе насекомите навътре и рибата престана да играе. Реших да сменя мястото.

Оправих се към близкото устие на рекичката, която в това време на годината вече беше малка. Мястото се бе оформило така, че от запад, в гърба ми имаше високи тръстики и върбови храсталаци, които правеха заслон и спираха вятъра. Като пристъпвах към мястото, забелязах риби, които се бяха групирали отдясно, където устието на малката рекичка се отваряше във водоема. От годините назад знаех, че обичат да застават там, защото мястото беше надеждно. Брегът започваше с плитчина, която изведнъж преминаваше в по-дълбока вода и рибите се бяха позиционирали именно в това петно. Приклекнах близко до земята и закрачих като малко патенце, стараейки се да се добера възможно най-близо до водата, без да подплаша пасажа пред мен. На метър от брега спрях и застанах на колене.

В тази позиция рибите не ме виждаха, защото не попадах в тяхното зрително огледало и от там ми беше много удобно да ги започна... Точно до един клон, който беше потопен във водата, видях кръг от риба взимаща от повърхността муха, много се зарадвах. По кръга и вълничката след него личеше, че е кефал. Направих няколко замятания във въздуха, докато се прицеля и подадох мухата, прехвърляйки мястото, където видях кръга. Тъкмо бях започнал да обирам шнура и усетих характерното раздрусване на въдицата. Чувството беше сякаш ме удря ток.

Импулсът от удара на рибата се предаде по шнура и въдицата завибрира. След моменталната засечка от моя стра се сгъна. "Страхотно е да ловиш кефал на мокри мухи", си помислих тогава. Рибите взимат доста уверено, защото мухата е под вода, с много отчетливи удари.

Мястото беше доста продуктивно. От него успях да излъжа още няколко риби, като на всяко едно вадене се стараех да държа върха на въдицата под вода, и да не позволявам на рибите да се вдигат на повърхността и да шляпат.

Чак когато възела на шнура и лидера ми минеше през водачите, повдигах нагоре върха и ги изваждах от водата, буквално пред краката си. След като ги пуснех обратно на свобода, ги наблюдавах дълго как отплуват навътре към язовира.

Когато Веско се появи, вече бяха уловил десетина риби от мястото. Бяха много хубави риби, еднакви по размер- като близначета.

- Какво правиш – попита ме той – защо си застанал на коленца?

- Моля им се – пошегувах се аз.

Тогава той ме помоли да му вържа малко по-големи мухи на булдото, защото тези, които ползваше бяха за уклей. Направих му такъма и му предложи, да заметна веднъж аз с него, за да видя как е. Той с удоволствие ми го преотстъпи. Малко след като заметнах булдото и тръгнах да го обирам, последва хубав удар, за който се наложи да отхлабя и малко от аванса на макарата. Отначало рибата се съпротивляваше, но като приближи брега се отпусна на една страна.

След като я извадих, му я показах. Беше най-големия кефал за деня - страхотен красавец.

- Готов си – му казах аз, след като пуснах рибата обратно във водата и му подадох въдицата.

- Благодаря – ми отвърна той.

- Сега пушката ти е простреляна и можеш спокойно да продължиш да ги гърмиш – пошегувах се аз.

Той хвана след това няколко риби с този такъм...Скоро след това решихме да сменим мястото, защото вятърът се усили и се появиха малко по-големи вълни, които разгониха рибите.

Наближаваше късния следобед, когато се преместихме от към устието на реката при с. Голема Раковица. Преди това, в местното барче на площада, седнахме да отморим и да се подкрепим с традиционните кюфтенца и бира.

Жегата така ме беше изтощила, че гърлото ми беше пресъхнало и първата бира я изпих почти на екс. Пенливата хладна течност се разля в тялото ми и ми вдъхна живителна сила, както физиологичния разтвор в системите на болен човек се грижи за жизненоважните функции на организма му. След втората бира установих, че риболовния излет на човек може спокойно да се раздели на две – преди бирата и след нея. Някак си, сутрешния хъс за риболов беше отстъпил мястото на приятната умора и нарастващото желание за почивка и приказки... Барчето беше много интересно, с вехто оборудване от социализма – със столове, клатещи се от дългата употреба и захабена тапицерия, изкусно украсено със саксии с цветя по стените. Не липсваха и представители на местния хай-лайф, като двете лица на една от масите в ъгъла. Единият клюмащ над празната си чаша като топола, която се клати от вятъра, а другият с прическа и облекло приличащ повече на статист от някой ниско бюджетен холивудски филм за зомбита, ръкомахаше в празното пространство пред себе си, сякаш се опитваше да улови въображаема муха. Та, този, дето беше като зомби, се провикваше всеки път през масите, когато преминаваше сервитьорката, която беше също така и барманка, а вероятно и собственичка, да донесе чаша с мента за келегата му, че му ставало лошо... След като хапнахме и смазахме гърлата и стомасите си, се преместихме отново на гьола.

Веско се позиционира на единия бряг, от където имаше възможност да замерва с булдото едно ято уклеи, а аз реших да се разведря като се разходя по реката. Заради ниското ниво на водата в гьола, коритото й се извиваше дълго в долината на каньона, като змия из тревите.

Там приключих риболовния си ден с още еднo, две бейби кефалчета, които успях да излъжа на суха муха в самата река.

Ручейника от козина от сърна ги караше да подскачат от водата всеки път щом мухата докоснеше повърхността й.

Наслаждавайки се на хладината, която носеше реката, седнал до брега й, премислях прекрасните моменти от първия ми за годината риболов на муха. Идилията в която се намирах добиваше завършен вид от звуците на славеите в клоните на дърветата, нарушавани от време на време от крякането на две тлъсти жаби, които се боричкаха пред мен, унесени в своя брачен танц...

Снимки: Радослав Кискинов

Главна страница :: Предишна статия :: Следваща статия

www.akulata.com има за цел популяризирането на мухарския риболов в България.
© 2004-2015 Радослав Кискинов. Всички права запазени.